Преди Турция 2

Продължение от миналия път, когато оставихме Османската империя като агнешка плешка в клетката на лъва.

Турско-арменска война. Тук е най-сложно, най-вече заради случилото се по време на Първата Световна. Исторически и етнически Армения заема много по-голяма територия от съвременната държава, произлязла от Арменската ССР, простирайки се на юг до езерото Ван и на запад до Сивас в централна Анадола. След Руско-турската война 1877-78 усилията на арменците за постигане на независимост се засилват, засилват се и репресиите срещу тях, ескалирали в Хамидските кланета от 1894-96 и Аданския (язък за вкусните кебапи) погром от 1909 г. След започването на войната обаче империята решава да реши проблема радикално и през май 1915 г. е приет Законът за депортация. Стотици хиляди арменци са принудени да изоставят домовете и имуществото си и да поемат в нещо, което се превръща в маршове на смъртта, към Ирак и Сирия. Маршовете са съпроводени с убийства и масова смърт от изтощение и глад. Цели села са изтрити от лицето на Земята, населението им - изтребено по всякакви изобретателни начини. Броят на жертвите до 1921 г. се оценява на над 1.5 милиона - жестокостта на Арменския геноцид може да се сравнява само с Холокоста 25 години по-късно. Предвидената в Севърския договор т. нар. Уилсънова Армения се простира върху всички исторически арменски земи, Демократична република Армения обаче така и не успява да установи властта си над тях. Военните действия не са толкова интересни - турската армия печели победа след победа до подписването на Александрополския договор в края на 1920 г. Остатъкът от републиката пък е погълнат от Съветския съюз малко след това.

Апропо болшевиките, Ататюрк известно време блъфира Коминтерна, че смята да установи комунистически режим в Турция. В началото на 1921 г. шефът на Комунистическата партия на Турция Мустафа Субхи и 14 негови ортаци (като другари, сеш'се) се опитват да се върнат в страната, за да се включат във войната за независимост, но са заклани още на кораба по заповед на капитана. Край на играта.

Френско-турската война формира южния театър на бойните действия (как само звучи, а), като и тук арменците имат водеща роля. От една страна става дума за територия, принадлежала в Средновековието на Арменско кралство Киликия и съответно дом на много арменци (виж споменатия по-горе Адански погром), от друга - основните френски сили са от Арменския чуждестранен легион. Френската администрация в окупираните земи изпитва трудности с налагане на волята си над местните още от първите дни, а когато кемалистките отряди започват бойни действия в района, бързо и донякъде позорно се евакуира. Ще ми се да вярвам, че умората от дългата война преди това е отказала Франция от по-сериозен и кървав конфликт, и това е може би отчасти така, като, разбира се, на първо място идва желанието й да се концентрира върху укрепването на властта си в Сирия. Най-южната част от Киликия - санджак Александрета остава във френски контрол под името Хатай, но Ататюрк не се отказва от претенциите към нея, докато накрая, след дирижиран референдум през 1939 г. е присъединена към Турция, отприщвайки нови бежански потоци от арменци и други християни към Сирия и Ливан.

Гръцко-турската война е най-свирепа и продължителна (и е причината двата народа да демонстрират омразата помежду си при всеки повод оттогава насам). През лятото на 1920 г. гърците, подкрепени от англичаните, започват настъпление от окупационната си зона около Смирна на изток, за да "убедят" турците да подпишат Севърския договор. Смирна, впрочем, по онова време е най-големият град с гръцко население, по-голям дори от Атина. В Османската империя, най-вече по крайбрежието на Егейско море, но и на Черно (т. нар. понтийски гърци) и във вътрешността (кападокийски) живеят около 2 милиона гръцки християни. Случката, която преобръща хода на историята, е... маймунско ухапване. През октомври 1920 г. докато разтървава овчарката си Фриц и берберски макак в градината на двореца, крал Александрос I е ухапан от примата и умира от сепсис малко след това. Сашко е качен от трона само 3 години преди това от Венизелос, който фактически управлява държавата. Следват избори, загуба на партията на Венизелос, който бяга от страната, и връщане на крал Константинос I. Офанзивата в Анадола продължава, но лишена от верните на Венизелос офицери и подкрепата на съюзниците от Антантата, които нямат доверие на Константинос, гръцката армия е обречена. Междувременно Ататюрк може да пренасочи отрядите си от източния и южния фронт на запад, а италианците, тези славни пишман колониалисти, са се скрили в Анталия и не само не помагат на гърците, но и въоръжават враговете им. Турците успяват да спрат настъплението за пръв път при Иньоню (командващият Мустафа Исмет по-късно получава фамилията Иньоню, става първият министър-председател на републиката, а по-късно и вторият прездент на Турция). През август 1921 г. гърците са пред портите на Анкара, но след ожесточена 21-дневна битка при река Сакаря столицата на Ататюрк е опазена. (Константинос не успява да спази обещанието си и да почерпи британските офицери в Ангора.) През пролетта на следващата година съюзниците от Антантата предлагат примирие между двете страни, но Мустафа Кемал отказва и дава нареждане за контраофанзива. При Думлупънар е пленен генщаба на гърците, а войската - обърната в панически бяг, опустошавайки всичко по обратния път.

И двете страни се обвиняват в зверства и избиване на мирно население. И двете, уви, са прави. Използва се дори понятието гръцки геноцид. На 9. септември 1922 г. турците влизат в Смирна, арменските и гръцките жители стават обект на гонения и убийства, а имуществото им се разграбва и унищожава. 4 дни след превземането избухва Големият пожар, а от корабите, закотвени в залива, съюзниците гледат безучастно как десетки хиляди християни се струпват на брега и се хвърлят в морето, търсейки спасение от пламъците и аскера. Показателна е и съдбата на митрополита на града Христосом Калафатис, описана от френски войници. (Калафатис, съвсем между другото, преди това заема длъжността и в Драма, където не оставя много приятели сред българското население и турските власти.) "Тълпата отнесе митрополит Христосом към салона на италиански фризьор на име Исмаил и го облече в бялата престилка на фризьора. Започнаха да го удрят с юмруци и тояги, да плюят лицето му, да ръгат тялото му с ножове. Отскубнаха брадата му, избодоха очите му и отрязаха носа и ушите му."

През октомври в Муданя (до Бурса) е подписано примирие, а през юли следващата година в Лозана се стига до договор, анулиращ Севърския и очертаващ границите на Турция, каквито ги познаваме сега. Двете страни се споразумяват за размяна на население, като в Мала Азия не остават почти никакви гърци - повечето от бежанците са настанени в Тракия и Македония, от своя страна разчистени от българи. Изселниците от гореспоменатата Муданя, например, основават градчето Неа Муданя на Халкидики, току над Касандра.

И една любопитна дреболия от Лозанския договор - с него е променен статута на остров Ада Кале, който се намира в течението на река Дунав, близо до пролома Железни врата, т. е. доста далече от тогавашната Османска империя. Ада Кале обаче е буквално забравен по време на Берлинската конференция през 1978 г. и остава османска територия. Империята упорито изпраща мюдюр и кадия на малката мюсюлманска общност в ексклава чак до избухването на Първата Световна, а местните си живеят странно спокойно и след като островът става румънски. През 1970 г. обаче попада под водите на язовира Железни врата и, въпреки че румънците започват да строят Ада Кале II на близкия Шимиян, повечето от населението предпочита да замине за Турция по покана на Сюлейман Демирел.

Реформите на Ататюрк са всеобхватни и бързо преобразяват една изостанала във всички сфери империя в модерна държава - отменят се султаната и халифата и Турция е обявена за република, ислямът е изваден от властта, образованието и правораздаването, изоставена е миллетската система (разделение на населението на религиозен принцип), въведени са Грегорианския календар и латиницата, предприемат се мерки за равноправие на жените. Може да не е много, но предвид стартовата позиция...

Не съм сигурен дали трябва и как да оценявам описаните събития и влиянието им върху съвременна България. При все всичките резерви към Турция, в момента за съсед имаме една секуларна демократична държава, член на НАТО и като такава наш съюзник и партньор. Признавам, че да си играеш с идеята за християнски Константинопол, Шарл Азнавур и Силви Вартан като народни артисти на СССР и пица Адалия, е изкушаващо. Но и нереално. Алтернативата, очертана от сценария на Великите сили след Голямата война, е раздробена на сфери на влияние и разнородни етнически и религиозно държавици Мала Азия, идентична със съседния Близък изток. А Близкият изток, като концепция, родена едва в началото на миналия век, и като реалност, развита по катастрофален начин от същите, би бил ужасна перспектива.

Comments

Popular posts from this blog

Разни фотографи 40

Разни фотографи 39