Когато свастиката се вееше над Уайт Харт Лейн

Ако заглавието не е привлякло вниманието ти, то вероятно не си сред феновете на английския футбол. Сред тях (нас) Тотнъм Хотспър е известен като еврейски отбор, а въпросната случка с куриозна историческа стойност датира от 1935 г.

По онова време Англия, как иначе, е водеща футболна сила, но Футболната асоциация бойкотира ФИФА и не участва в първите три Световни първенства. За което сигурно съжалява и до сега - първото участие, на Бразилия 1950 се запомня с унизителна загуба от САЩ и отпадане в групите, а единствената официална титла на британците идва в домакинския шампионат от 1966 г. Немците пък са далеч от настоящия си статут на машина за победи, но спортът вече е станал държавна политика на Третия райх. Само година по-късно Олимпиадата в Берлин се превръща в триумф на нацистката пропаганда (златните медали на Джеси Оуенс не са нищо повече капка катран в кацата с мед).

Против провеждането на уговорения за 5. декември 1935 г. приятелски мач се обявяват редица синдикални и еврейски организации във Великобритания, изтъквайки смазването на профсъюзите и засилващите се репресии срещу еврейското население в Нацистка Германия. Вътрешният министър Джон Саймън обаче обявява, че не смята да се бърка в работите на независимата Футболна асоциация и че е в традициите на страната да не смесва политиката и спорта. И все пак най-голямо недоумение предизвиква изборът на стадион Уайт Харт Лейн за провеждане на срещата.

Хотспър Футбол Клуб е основан през 1882 г. от ученици, посещаващи часове в църквата Вси Светии в Тотнъм. Отборът започва да играе домакинските си мачове на мястото на бивш разсадник в близост до улица Уайт Харт Лейн през 1899 г., поканен от предприемчив собственик на пъб, който преценява, че феновете ще повлияят добре на оборота. Успехите през 20-те години позволяват стадионът да се разшири и, въпреки че през 30-те Спърс вече кретат във Втора дивизия, капацитетът му достига 60 хиляди. Дотук нищо еврейско, нали? В началото на века повечето евреи обитават кварталите Уайтчапъл и Спиталфийлдс в традиционното лондонско гето Ийст Енд (преди тях там се настаняват френските хугеноти, после ирландците, а сега, след неслучилото се цунами от българи, преобладават пакистанците). Бърз поглед върху картата на града показва, че най-близо е стадионът на Уест Хем Ъптън Парк. И тук идва дребната, но решителна подробност, че в свещения шабат, когато се играят повечето футболни срещи, е забранено не просто да се работи, но и да се ползва транспорт с двигател с вътрешно горене, за теглени от коне омнибуси да не говорим. За сметка на това, електрическият трамвай, спиращ по случайност току пред вратите на Уайт Харт Лейн, е джъст ол райт според Йехова. Така през 30-те един от всеки три фена на Тотнъм е с еврейски произход, честна дума.

И така, една хубава декемврийска сутрин 10 хиляди чистокръвни германци се изсипали с автобуси в Лондон (познато, а?), настоявайки зофорт да разгледат забележителностите. Изненадващо или не, посрещането било изключително дружелюбно, а в ролята на екскурзоводи на немски се изявявали евреи, избягали от нацисткия терор съвсем неотдавна. Швабите цъкали доволно с език "Я, я, зер шьон. Вир комен бещимт нох айнмал видер, абер мит дем флугцойг!". Абе културна работа. Единственият, така да се каже, инцидент бил, когато фен на Тотнъм се покатерил на пилона над централната трибуна на стадиона и свалил германския флаг (тук бих се впуснал в историята на последния в предвоенния период, но ще ти го спестя). Бобитата, онези английски полицаи със смешните шапки, обаче набарали смелчагата, лепнали му глоба от няколко шилинга (тук ще ти спестя историята на британската парична система) и го пуснали по живо, по здраво. А за да съм абсолютно коректен към историята и заглавието, трябва да посоча, че знамената и на двете държави били вдигнати наполовина - във Великобритания бил обявен траур заради смъртта на принцеса Виктория (принцеса, принцеса, ама ритнала кралската камбана на 67 години).

Гостите имат честта да излязат пред 60-хилядната публика в титулярните си бяло-черни екипи. Любезните домакини, облекли резервните сини фланелки и бели гащета, все пак не отговарят на традиционния нацистки поздрав с изпъната напред дясна ръка. Още един любопитен факт от епохата - в периода пред Втората Световна националният отбор на Англия се води от комитет. Самият мач е твърде едностранен - нападателят на Мидълзбро Джордж Камсел вкарва по веднъж в двете полувремена, а легендарното ляво крило на Арсенал Клиф Бастин шибва още един гол за крайното 3:0. Като цяло обаче немците оставят добри впечатления с поведението си на терена. Особено на фона на италианците, които пристигат в Лондон точно година преди това с вирнати носове и самочувствието на прясно коронясани световни шампиони - онзи мач се запомня със счупени крака, носове и ръце и от двете страни и заслужено остава в историята като Битката за Хайбъри.

Това, уви, не е последният мач между британците и Нацистка Германия преди войната. През май 1938 г., 2 месеца след Аншлуса англичаните гостуват на Олимпийския стадион в Берлин. Нацитата подгряват сериозно и над 400 хиляди души кандидатстват за 110 хиляди билета, очаквайки победа. От австрийския Вундертим за Германия играе само Ханс Песер (самите австрийци всъщност изобщо не са въодушевени от трансфера). Англия отново печели, този път с внушителното 6:3, но двубоят се запомня с това, че по настояване на посланика Невил Хендерсън, гостите са принудени да изпълнят нацисткия поздрав. Тъпо, да.

А сега обратно към другото разклонение на днешната история (в случай, че не си забелязал, досущ бразилски сериал те разхождам по две преплитащи се сюжетни линии). Евреите в Англия, къде доброволно, къде зорлем се интегрират по-добре, англицизират имената си, а конкретно във футбола дълги години са почти невидими - за едно добре възпитано еврейско момче било неприемливо да се занимава с ритнитопковщини и подобни глупости. Клубът Тотнъм Хотспър също като че ли затваря очи за една голяма група от феновете си. Което не означaва, че те не съществуват. За агитките на другите отбори те са yids, най-близкият превод на български май е чифути. Докато не решават да обърнат правилата на играта - през октомври 1978 г. Тотнъм играе в Манчестър със Сити и преди местните да почнат с обидите, гостуващите фенове запяват "Аз съм чифут и се гордея с това". Днес привържениците на Спърс наричат себе си Йид Бойс и Йид Арми без значение дали са евреи, бледи англичани или мургави мулати. Че кафявата лоботомия е присъща не само за родните расатета и воленци обаче свидетелстват няколко инцидента през последната година - в Рим и Лион, дори по време на мач с Уест Хем, след който премиерът Дейвид Камерън трябваше да прави коментар по малко странната тема, ок ли е феновете на Тотнъм да наричат сами себе си yids.

П. С. Ако се вгледаш в снимките, ще видиш до терена наредени буквите от английската азбука. Аз, разбира се, знам предназначението им (а те имат предназначение), но ти може да оставиш предположението си като коментар под постинга. Е, сещаш ли се?

Comments

Popular posts from this blog

Разни фотографи 40

Разни фотографи 39